Душата ми…Какво ли не видя!?

Д

ушата ми… Какво ли не видя!? Насилвах я, предавах я и мамех. Завлякох я на края на Света… Буквално! Носех я през рамо. Потисках всеки неин бунт. Озъбвах и се – тя като роптаеше. Разпъвах я на кръст. Напук на Юнг! А после… После се разкайвах.

Възкръсваше… Добра Душа! Прощаваше ми (мъдрите прощават), очакваше от мен да не греша, аз все така й обещавах… Опитвах се. Наистина! За ден… На следващия – пак започвах безмилостна война в самата мен. Опитвах се да се надскоча. Надскочих се! И за какво?! Щастлива ли съм? По-щастлива? Душата ми не може без любов… Омръзнах й. И си отива…