Станка Пенчева

Слабостта ми към поезията е добре позната на близките ми. Днес ми е ден за Станка Пенчева. За себе си тя казва: “Според будизма, човешките мъки били осем: раждане, старост, болест, смърт, раздяла на влюбени, сблъсък с омразата, непостигнати желания, духовно съзряване. Като гледам, повечето ги познавам. Остават ми двете последни: духов­ното съзряване и смъртта. Второто поне е сигурно.
Ще се въздържа от обобщението добър или лош е бил моят живот – това е вече друга тема. Ще кажа само: струва ми се, че наистина съм го изминала не „благодарение на…”, а „въпреки че…” ”

Такава е и поезията й – откровена, много женска и много лична, “въпреки че…” Иска се смелост да наричаш нещата с истинските им имена, особено когато те касаят лично! А тя го прави болезнено точно.

Избрах няколко от моите любими нейни стихове, които да публикувам тук! Насладете им се

Жената, която обича и е обичана –

Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят…

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата…
И светва светът.

***

На младини обичаме мъже
самоуверени, себелюбиви.
Които дишат въздух нажежен,
които пият и не се напиват.

Които ни желаят на часа
и на часа забравят, че ни има
Които ни измъчват и насън
като съдба- неотвратими.

След тях остава стъпкана трева
порои сухи, дъх на изгоряло.
И дълго, много дълго след това
душата ни боли и тялото.

Додето тихо дойде оня мъж
със длан като прохладен лист над тебе
И ти прозреш накрая изведнъж,
че доброта ти е била потребна.

***

НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен…

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

***

Човек трябва да бъде така богат,
Че след всяка загуба да му остават
Още скъпи неща в този свят:

Една работа, която да го поглъща,
Една песен, изпята от сърце,
Едно дете, да го чака в къщи..

Но ако всичко е вече загубил,
Ако нищо не чака от новия ден,
Ако не може да люби –
Той ще умре като ствол обгорен.

***

Хубаво е всичко да свършва навреме -
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано -
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.

***

Баладично

Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели -
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени -
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени -
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане -
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.