Елица Мавродинова

Едно момиче, което е на 24 :)Уж момиче, а стиховете й звучат като написани от жена! Едно момиче, което има невероятен усет за думите. Едно момиче, което помня като дете, когато баба му го разхождаше в парка – тогава не съм предполагала, че някой ден ще чета стиховете й и ще им се радвам!
Моето избрано от Елица Мавродинова:

Банално по женски

Днес няма да грачат врани в стиха ми.
И няма да стрелям по приказки.
Няма да има въпросно цунами,
риторика, Библии… Никакви.

Днес плюя на всичката ударна образност,
на цялото буквено тичане.
Днес ще съм Аз. Нагло и показно.
Защото те обичам.

Обичам те простичко. В няколко срички
и чаша студено кафе.
Обичам те с овча любов. Както всички
обичат. До степен на пре-.

Обичам те древно. Със всички жени,
обичали някога мъж.
Със скални рисунки и пещери.
Със клади. С молитви за дъжд.

Обичам те жертвено. Нежно. Пронизващо.
Безбожно и Свято. Безименно.
Знаеш, аз имам няколко ризи.
И всички са твои. Завинаги.

***

Любов по време на война

Не защото си нервен от делници,
уморен от човешка престореност.
Не защото се лутам в безцелност.
Погледни ме… защото съм твоя.

Не защото звънът на доспехи
си е нашата форма на звук.
Не защото и днес се превзехме.
Погледни ме… защото съм тук.

Не защото не ме нараняваш.
Не защото във тази война
побеждава един – губят двама.
Погледни ме… защото боля.

И защото един ден кръвта ни
ще се слее в едно същество.
Нека не е изтекла от рани.
Вместо залп да творим зарево!

Аз не зная дали те разбирам,
или все ми убягваш (почти)…
Но… в Любов и Война се умира.
Аз живея. Защото Си Ти.

***

Ела си

Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният…
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля…
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

***

Очите ти

Ще помниш ли алеята, в която
ми беше още рано да съм влюбена?
Очите ти са странно непонятни.
Очите ти… в които се загубих.

Дали ще се намеря в тях внезапно?
(Дори и през чадъра ме валиш!)
Очите ти са странно непонятни.
Очите ти… в които ме мълчиш.

И… аз ли съм онази зад очите,
побрали тежестта на есента?
Часът е десет. Рано е да питам.
Очите ти говорят с тишина.

Тук погледите екнат в необятност.
И ти си многоочен до митично.
Очите ти са странно непонятни.
Очите ти… в които съм различна.

Очите ти са стълби към земята.
Очите ти са корен в пролетта.
Очите ти са странно непонятни…
Ще имам ли ръце да се кача?

***

Жиг от никотин

Цигарите се сгушиха.
Докоснаха се с пепел.
Изгаряха се,
любеха се в пушека.
Преплетоха се,
всмукаха пердетата.
Разсмяха се. Забулиха прозореца.
Отровиха гротеската на времето.
Завърнаха във устните ни Хората.
Захвърлиха часовника в безвремие.
Цигарите са неми
от говорене.
Цигарите са резки и себични,
избухват във метална пелена,
орисана да пази от безличие
угарките от нашите сърца.

Цигарите в ръцете ни зазидаха
съдба за утре. Жиг от никотин.
Помръкнаха. Проклеха ни обидени.
Те гаснат бързо. Ние ще горим.