Виолета Христова

Петъка е хубав ден за стихове!

Днешният ми избор е Виолета Христова.

Ето малко парченца от поезията й:

ЩЕ ПЪТУВАМ

Името си нося
като куфар, пълен с изумления.
Пролетта е още дългокоса,
думите ми още са у мене…

Накъде във този свят безжичен,
недовършен и невероятен?
Имаш ли си нещо за обичане,
ако нямаш, да ти дам душата си?

Ще пътувам пеш и без подробности
през далечините и миражите.
Пътят е това, което идва.
Другото мълчи
и не е важното.

А животът ми оставя знаци,
точно по ръба, за да ги видя
и да разпозная непознатото,
когато идва.

Ще пътувам.
Нося си съдбата -
куфар, пълен с изумления.

Пътят е това, което имаш,
докато се луташ
в намерения

***

Дъждът

Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече -
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат -
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.

***

Остро

Порязах си небето
и потече дъжд -
червен или ръждив, или отчаян,
а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза
развяваше ръкави над пустинята
за сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.

Целунах те, преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана…

Не искам утре пак да се разлистя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.

***

Блажен е, който не очаква,
защото всичко ще се сбъдне…
Върви по пътя си нататък -
от изгрева и чак до тъмно…
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи, чете различни знаци
и в празнодумие не пада…

Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.

***

Вечер е сам
и понякога мисли за мене.
В безнадеждната нощ
ми изпраща писма
без надежда.
Аз умирам
и после отново изглеждам
както винаги – пясък,
както никога – себе си.
И дали ме е виждал в съня си
напълно случайно?
как вървя по ръба на очите му
и стигам до края…
Как от пясъци кули градя
и сама ги събарям…
как съм слово без глас
и очи – без тяло…

Но щом се събуди – излиза
от тази история.
И всъщност е друг.
И нищо не ми говори.