От къде идваме и накъде отиваме…

София, ранна вечер, кръстовище в центъра, оглеждам се за такси. Няма на стоянката, бързам, въртя се и така 10 минути … съзирам спасителният жълт цвят  малко преди да се откажа и да тръгна да търся алтернативни форми на транспорт. Успявам да му махна преди светофара да е пуснал останалите коли и да го е отнесъл трафика. В момента, в който колата минава покрай мен и спира осмислям необичайното в ситуацията.

Шофьора на таксито е свещеник. Дълга брада, още по-дълга, тъмна, едва прошарена коса, събрана на опашка. Задължителните за църковен служител одежди, гривната-броеница с кръстче е на лявата му ръка, от таблото ме гледа икона на Дева Мария. Отварям вратата внимателно и поздравявам , казвам и дестинацията. “Качвайте се, отиваме!” – гласът му е мек и спокоен, какъвто би трябвало да бъде гласът на всеки божи служител. Настанявам се на задната седалка. Отчето кара внимателно, но уверено, говори с ведрия си глас за някакви незначителни, ежедневни неща. Изглежда интелигентен човек, несмачкан от битието въпреки живота, който води. Дългите му пръсти държат волана, проблясва венчалната му халка, по едно време въздъхва и спира да говори. В таксито става тихо. Липсва обичайното радио Веселина или Сигнал плюс.

Всеки друг на мое място сигурно ще каже – Е, какво толкова! Свещеник, ама трябва да яде. Семейството му и то! Защо пък да не кара такси? Да, това също е работа! Почтена такава! На мен обаче ми стана чоглаво! Не посмях да попитам защо работи това и дали е постоянна или допълнителна работа и въобще какви обстоятелства са го поставили зад волана на жълтата кола.  Мислех си само, че ми е мъчно, че живея в свят, в който свещеници карат таксита, акушерки продават зарзават на пазара, а учители чистят по домовете… Бездуховно и празно усещане. Пристигаме, плащам си и слизам. Пожелаваме си хубава вечер и жълтата кола потъва в нощта. Неведоми са пътищата Господни…