Каква е обаче истинската случка зад историята, която разказваме на децата си (защото няма огън без дим!).  Ето няколко трактовки по темата, като за възрастни.

ПЕСНИЧКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

(Недялко Йорданов)

И тъй веднъж в една гора

внезапно случай стар събра

под сянката на месец жълт

Червена шапчица и вълк.

Напук на всички правила

той каза й: “Със мен ела!”

И тя повярва на вълкът,

и двама тръгнаха на път.

Една звезда им беше знак.

Вървяха те под дъжд и сняг

без дъждобран и без чадър -

тя – по-добра, той – по-добър.

Ала един ловец с перо

от приказка на Шарл Перо

изпълни свой служебен дълг,

убивайки добрия вълк.

О, смел ловец, поклон, поклон!

О, пушко, и на теб поклон!

Поклон на точния патрон!

Поклон на строгия закон!

Червена шапчице, здравей -

недей да плачеш ти, недей!

Къде си тръгнала, къде?

Той щеше да те изяде.

Но кой ще разбере защо

без шапчица и без палто

тя все тъй броди в оня лес

и търси своя вълк до днес.

 

 

Писмени показания на Червената Шапчица

(Маргарита Петкова)

Признавам, че за всичко съм виновна.

По своя воля свърнах през гората.

Не любопитството – водеше ме споменът,

записан в линията на ръката ми.

Целта ми беше ясна – да го срещна.

Отдавна чувах слухове за него.

Бил непрокопсаник, бохем и грешник.

И покорявал даже с поглед бегъл.

Признавам своята вина – жена съм.

А пък ТАКЪВ би предизвикал всяка.

От малка съм си луда по опасностите.

Дори нарочно сложих нова шапка.

Естествено се срещнахме – ей, Богу,

сърцето ми се люшна земетръсно,

а по това, как се разплиска погледът му,

разбрах – Той също дълго ме е търсил.

Нататък всички знаете – избягахме.

И в съответствие с добрата приказка,

признавам, че живеехме у баба ми.

Скандалът в обществото бе убийствен!

Признавам всичко. Само не изисквайте

да го описвам с всеизвестни думи.

Но – във опровержение на приказката –

признавам, че Ловецът

бе мъжът ми.

Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв – а не вина.

За шапката ли питате? – не помня…

Щом казвате, червена е била…

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи…

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца…

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

“Да знаеш, че си готино вълче!”

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.

Не можех да я поделя със друг.

 

Слънчев вторник и внимавайте, когато ходите в гората! Винаги има последствия.