Книгата „P.S. ОБИЧАМ ТЕ” е поредната от сборниците с житейски напътствия и максими на Хорас Джаксън Браун. В нея той е събрал избрани послеписи от хилядите писма, които той и сестра му са получавали през годините от майка си. Послеписите, неизменно завършващи с „Обичам те, мама” изобилстват с проницателни наблюдения, тънък хумор и изпълнени с обич съвети.
А ето и моето избрано от тях:

Знам, че това писмо е пълно със съвети.Но всички те ми хрумнаха спонтанно.

Възползвай се от онези, които ти харесват, а останалите забрави.

Както казва Бърнард Шоу:„Да даваш съвет е като да целуваш.Хем не ти струва нищо, хем е нещо приятно.”

Тази случка ми харесва, защото подсказва,че трябва да изразяваме признателността си тогава, когато е необходимо.Един проповедник се приближава до някакъв фермер, който работи на нивата си и му казва: „Ти и Бог сте създали прекрасна ферма.” „Аха – отвръща фермерът,
- но трябваше да я видите по времето,когато принадлежеше единствено на него.”
Скъпи, зная че си разочарован. Не винаги получаваме всичко, което ни се ще. Но за успокоение, помисли за нещата, които не искаме и те наистина не ни се случват.

Характерът ни е това, което правим, когато си мислим, че никой не ни гледа.

Едно от най-големите чудеса на Бога е, че дава възможност на обикновени хора да вършат необикновени неща.

Всеки ден по нас хвърлят камъни. Важното е какво градим с тях? Мостове или стени?

Нямаше да се тревожиш какво си мислят хората за теб, ако знаеше колко рядко го правят.

Колко души щяха да си купят Мерцедес, ако нямаше кой да види, че минават с него?

След двадесет години ще бъдеш по-разочарован от онова, което не си свършил, отколкото от това, което вече си направил.Ето защо, вдигни котва и отмавай от тихото пристанище. Улови попътния вятър.Изследвай света. Мечтай и направи свои собствени открития.

Hай-великите постижения в науката и изкуството са създадени от хора, работещи самостоятелно. В нито един парк няма статуя, посветена на някакъв комитет.

Нито един провал не е последен -и нито един успех.

Когато си търсиш белята, обикновено лесно я намираш.

Обещавай само онова, кoето можеш да дадеш. После дай повече, отколкото си обещал.

Затаената обида е като бримка на чорап -само моце да се увеличи. Истината се крие в прошката.

Дейл Карнеги* е написал това преди около петдесет години. И днес обаче то е вярно, както и по онова време: „Можеш да спечелиш повече приятели за два месеца, като искрено се интересуваш от другите, отколкото за две години, като се опитваш да ги накараш да се заинтересуват от теб.”

В едно вестникарско допитване бяха задали въпроса: „Кои са най-щастливите хора?” Ето четирите наградени отговора:

Занаятчия или артист, който си свирука след добре свършена работа.

Дете, което прави пясъчни замъци.

Майка, която къпе бебето си.

Лекар, извършил тежка операция и спасил нечий живот.

Както виждаш, в никой от отговорите не става дума за пари, власт или вещи.

Човек, който непрестанно повтаря колко е честен, вероятно сам не вярва в това.

Ако познаваш някого, който иска да удави мъката си, добре е да му кажеш, че тя знае да плува.

Този стикер за кола, който видяхме докато пътубахме до Сейнт Луис, силно ме впечатли: Ако си се запътил в погрешна посока, не забравяй че Бог разрешава обратния завой.

Сега, когато ти и сестра ти сте дипломирани, създали сте щастливи семейства и имате изпълнена с предизвикателства работа, която ви обезпечава финансово, ние с баща Ви разбрахме, че най-после е дошло и нашето време. Някой беше казал: „Животът не започва със зачеването, нито с раждането, а когато децата напуснат дома и кучето умре.”С нетърпение очакваме следващата глава в нашия живот. Пълен напред!

Леля Беси твърди, че едно от най-хубавите неща, свързани със старостта, е, че всичко, което си искал на младини и не си могъл да си позволиш, вече не го желаеш.

Великата личност показва своето величие с начина, по който се отнася кьм обикновения човек.

Щастието е като хамелеон. Дай му малко време и непременно ще се промени.

Хората често признават, че паметта им изневерява, но никога – че бъркат в оценките си за другите.

Какво правиш, когато си ядосан или си претърпял поражение? Каквото и да е, то добре показва що за човек си.

Ако в края на деня се чувстваш като пребито куче, вероятно цял ден си ръмжал.

Харесва ми този цитат от Хенри Кортни: „Колкото повече важност си придаваш, толкова по-малко тежиш на мястото си.”

Стара китайска поговорка: „Онзи, който напуска дома си, за да търси щастие, тича след сянка.”

Понякога да си добре възпитан означава просто да търпиш лошото възпитание на другите.

Ако стоиш със скръстени ръце и чакаш подходящия момент, може никога нищо да не започнеш. Започни сега!Там където си и с каквито възможности разполагаш!

Какво предпочиташ: да си винаги прав или – щастлив?

Стигнала съм до извода, че повечето от нас харчат пари, които още не са спечелили, за да си купят неща, от които нямат нужда, с желанието да впечатлят хора, които не харесват.

Най-важното нещо, което един баща може да направи за децата си, е да обича майка им. Баща ти отлично се справя с това.

Елизабет нарича разочарованията „неравности за убиване на скоростта” -трябва да ги преодолееш, за да се радваш на останалата част от пътуването през живота.

Чичо Хенри казва, че е разбрал, че остарява – миналата седмица крадци разбили колата му и взели касетофона, но оставили касетите.

Ако си се запътил в правилна посока, всяка стъпка, колкото и малка да е, те приближава към целта.

Давай! Възползвай се от шанса. Понякога трябва да се добериш на тихия шепот на вътрешния си глас. Не винаги специалистите знаят правилния отговор.

Според законите на аеродинамиката земната пчела не може да лети. Но предполагам, че никой не си е направил труда да й го каже.

Не спирай да летиш!

Онези, които използват по-голямата част от времето си, за да печелят пари и да ги управляват, често откриват, че нещата, към които се стремят най-силно, не могат да бъдат купени с пари.

Само Господ може да си позволи да гледа някого отвисоко

Твоята религия е онова, което правиш след края на проповедта.

Почти всичките ни нещастия идват оттам, че непрекъснато се сравняваме с другите.

Критичното отношение не строи къщи, не пише пиеси, не композира песни, не рисува картини, нито решава семейните проблеми.

Днешният ми избор е Виолета Христова.

Ето малко парченца от поезията й:

ЩЕ ПЪТУВАМ

Името си нося
като куфар, пълен с изумления.
Пролетта е още дългокоса,
думите ми още са у мене…

Накъде във този свят безжичен,
недовършен и невероятен?
Имаш ли си нещо за обичане,
ако нямаш, да ти дам душата си?

Ще пътувам пеш и без подробности
през далечините и миражите.
Пътят е това, което идва.
Другото мълчи
и не е важното.

А животът ми оставя знаци,
точно по ръба, за да ги видя
и да разпозная непознатото,
когато идва.

Ще пътувам.
Нося си съдбата -
куфар, пълен с изумления.

Пътят е това, което имаш,
докато се луташ
в намерения

***

Дъждът

Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече -
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат -
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.

***

Остро

Порязах си небето
и потече дъжд -
червен или ръждив, или отчаян,
а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза
развяваше ръкави над пустинята
за сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.

Целунах те, преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана…

Не искам утре пак да се разлистя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.

***

Блажен е, който не очаква,
защото всичко ще се сбъдне…
Върви по пътя си нататък -
от изгрева и чак до тъмно…
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи, чете различни знаци
и в празнодумие не пада…

Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.

***

Вечер е сам
и понякога мисли за мене.
В безнадеждната нощ
ми изпраща писма
без надежда.
Аз умирам
и после отново изглеждам
както винаги – пясък,
както никога – себе си.
И дали ме е виждал в съня си
напълно случайно?
как вървя по ръба на очите му
и стигам до края…
Как от пясъци кули градя
и сама ги събарям…
как съм слово без глас
и очи – без тяло…

Но щом се събуди – излиза
от тази история.
И всъщност е друг.
И нищо не ми говори.

Обичам нощта!

Обичам я, защото градът замира, а улиците се изпразват. Понякога се качвам на колата и започвам да се возя бавно и безпосочно. Слушам тихичко музика и в тъмнината не виждам сивотата на града. Не виждам сивите хора с тъжни физиономии. Нямам против дори да вали, напротив – красиво е. Някакси, цялата гадост на града бива отмита и потъва в каналите. Поне за малко.

Обичам да виждам как последния трамвай бавничко се поклаща към депото. През деня не бих чул песните на птичките, но нощем успявам. Обичам да излизам на терасата, да погледна натам, където знам, че е Витоша и да се наслаждавам на чуруликането им. Поне за малко.

Обичам часовника ми да показва само малки числа. Обичам да успявам да си подредя мислите, да се отпусна и да не бързам за никъде. Да се почувствам спокоен. Поне за малко.

Обичам нощта, защото тогава мога спокойно да се разхождам на местата, на които си играех като малък, без никой да ме пита, защо очите ми са влажни. Обичам да си спомням хубавите моменти от миналите години и да забравя, че отдавна не съм дете. Поне за малко.

Обичам нощта през пролетта, когато дърветата се разлистват и въздухът мирише на озон.

Обичам нощта през лятото, когато е топло, но не е горещо.

Обичам нощта през есента, когато листата са покрили алеята пред нас и аз ги събирам или просто рия с крака в тях.

Обичам нощта през зимата, когато блещукащия сняг е натрупал, но в него няма следи. Освен моите.

В деня, когато човек открие, че е бил измамен, той вдига очи към небето и сълзите му се стичат срещу слънцето, което се намира на 152 милиона километра от Земята. Той се влачи, повръща обяда си – толкова е жалък, че ние ви молим да му простите за този не дотам достоен епизод. Вечерта излиза, след като е осъзнал най-сетне, че всички са обречени да водят ергенски живот. На някои им трябва повече време, за да приемат това, но такава е естествената им участ: да скитат от бар на бар, от град на град, от жена на жена, да гледат видеокасети, да ядат претоплена юфка, да танцуват пред огледалото, да се опитват да минат за някой друг, да измислят разни неща, като киселото мляко, парфюми, коли или романи, и всичко това, за да шашнат дамите (напразно, разбира се, тъй като единственото, което може да ги шашне още не е измислено).

Ергените миришат лошо, защото няма жена, която да им каже да се изкъпят. Често един ерген може да се познае по това, че дъха на вино. Той е небръснат, липсва му копче на ризата, която при това вони. Ергенът предизвиква съжаление у всички с изключение на женените мъже, които си въобразяват, че е свободен, докато в действителност той е просто отчаян. Бог знае колко трябва да бъде отчаян човек, за да яде в неделя вечер “Хепи мийл” и да гледа телевизия, особено пък откакто Ан Сенклер бе заместена от Мишел Дрюкер.

Няма съмнение, че жененият мъж греши като завижда на ергена, но нищо не може да направи – това чувство е непреодолимо. Той си мечтае как би свалил всички жени на света и е убеден, че ергенът само това прави, че за него животът представлява един безкраен уикенд по италиански, изпълнен с целувки навсякъде, остроумни диалози, нови пози и сластни послания по гласовата поща. Той дори не подозира, че ергените всяка вечер се прибират у дома с празни ръце, освен ако не членуват в някой ергенски клуб (и то ако са на мода, а това не трае вечно). Най-доброто доказателство, че ергените са досадни е, че жените не ги харесват: те предпочитат да свалят съпруга на най-добрата си приятелка.

Аз лично не живея сам, защото съм слаб. Нямам смелост нито да остана сам, нито да се оженя. Съществува една зона на артистична неяснота между угнетителното ергенство и скучния брак – нека я наречем щастие. Животът по двойки служи да брани страхливците от истината за този свят, който е мъртъв свят, както пише Селин в Пътуване към нощта (при същия издател). Ала любовта е измама, която си има и добри страни, казвам си аз, като леко стискам със зъби ухото на Делфин под светлината на Луната, която се намира на разстояние 384 400 километра от клетите ни невинни глави.

Фредерик Бегбеде

Банално по женски

Днес няма да грачат врани в стиха ми.
И няма да стрелям по приказки.
Няма да има въпросно цунами,
риторика, Библии… Никакви.

Днес плюя на всичката ударна образност,
на цялото буквено тичане.
Днес ще съм Аз. Нагло и показно.
Защото те обичам.

Обичам те простичко. В няколко срички
и чаша студено кафе.
Обичам те с овча любов. Както всички
обичат. До степен на пре-.

Обичам те древно. Със всички жени,
обичали някога мъж.
Със скални рисунки и пещери.
Със клади. С молитви за дъжд.

Обичам те жертвено. Нежно. Пронизващо.
Безбожно и Свято. Безименно.
Знаеш, аз имам няколко ризи.
И всички са твои. Завинаги.

***

Любов по време на война

Не защото си нервен от делници,
уморен от човешка престореност.
Не защото се лутам в безцелност.
Погледни ме… защото съм твоя.

Аз не зная дали те разбирам,
или все ми убягваш (почти)…
Но… в Любов и Война се умира.
Аз живея. Защото Си Ти.

***

Ела си

Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля…
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

***

Очите ти

Ще помниш ли алеята, в която
ми беше още рано да съм влюбена?
Очите ти са странно непонятни.
Очите ти… в които се загубих.

Очите ти са стълби към земята.
Очите ти са корен в пролетта.
Очите ти са странно непонятни…
Ще имам ли ръце да се кача?

***

Жиг от никотин

Цигарите се сгушиха.
Докоснаха се с пепел.
Изгаряха се,
любеха се в пушека.
Преплетоха се,
всмукаха пердетата.
Разсмяха се. Забулиха прозореца.
Отровиха гротеската на времето.
Завърнаха във устните ни Хората.
Захвърлиха часовника в безвремие.
Цигарите са неми
от говорене.
Цигарите са резки и себични,
избухват във метална пелена,
орисана да пази от безличие
угарките от нашите сърца.

Цигарите в ръцете ни зазидаха
съдба за утре. Жиг от никотин.
Помръкнаха. Проклеха ни обидени.
Те гаснат бързо. Ние ще горим.

Paris at night

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна лицето ти,цялото.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
докато към мен те притискам.

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце.

***

Аликанте

Самотен портокал на масата
Твойта рокля на земята
А ти в постелята
Нежен дар на настоящето
Прохладата на нощта
На живота ми жарта

***

Червеният кон

По манеж от лъжи
Червеният кон на твойта усмивка
Кръжи
Стоя срещу теб като закован
С камшика на своята истина
И дума не казвам
Твойта усмивка е толкоз правдива
Че моята истина лесно изтрива.

***

Метеорът

Като жълта светкавица
един портокал
прелита през пречките
и цопва във кофата.

Арестантът сияе,
до уши олайнен:
- Тя не ме е забравила,
тя мисли за мен!

***

И нещо вдъхновено от Превер

По Жак Превер
Нарисувай си стол.
Нарисувай си маса.
Нарисувай стена. Нарисувай прозорец.
Нарисувай врата, през която ще влезе приятел.
Изтрий всичко после. Тегли му чертата.
На ти сега и на теб самотата.

Михаил Белчев

Хубава седмица

Такава е и поезията й – откровена, много женска и много лична, “въпреки че…” Иска се смелост да наричаш нещата с истинските им имена, особено когато те касаят лично! А тя го прави болезнено точно.

Избрах няколко от моите любими нейни стихове, които да публикувам тук! Насладете им се

Жената, която обича и е обичана –

Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят…

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата…
И светва светът.

***

На младини обичаме мъже
самоуверени, себелюбиви.
Които дишат въздух нажежен,
които пият и не се напиват.

Които ни желаят на часа
и на часа забравят, че ни има
Които ни измъчват и насън
като съдба- неотвратими.

След тях остава стъпкана трева
порои сухи, дъх на изгоряло.
И дълго, много дълго след това
душата ни боли и тялото.

Додето тихо дойде оня мъж
със длан като прохладен лист над тебе
И ти прозреш накрая изведнъж,
че доброта ти е била потребна.

***

НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен…

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

***

Човек трябва да бъде така богат,
Че след всяка загуба да му остават
Още скъпи неща в този свят:

Една работа, която да го поглъща,
Една песен, изпята от сърце,
Едно дете, да го чака в къщи..

Но ако всичко е вече загубил,
Ако нищо не чака от новия ден,
Ако не може да люби –
Той ще умре като ствол обгорен.

***

Хубаво е всичко да свършва навреме -
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано -
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.

***

Баладично

Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели -
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени -
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени -
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане -
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.

Душата ми… Какво ли не видя!? Насилвах я, предавах я и мамех. Завлякох я на края на Света… Буквално! Носех я през рамо. Потисках всеки неин бунт. Озъбвах и се – тя като роптаеше. Разпъвах я на кръст. Напук на Юнг! А после… После се разкайвах.

Възкръсваше… Добра Душа! Прощаваше ми (мъдрите прощават), очакваше от мен да не греша, аз все така й обещавах… Опитвах се. Наистина! За ден… На следващия – пак започвах безмилостна война в самата мен. Опитвах се да се надскоча. Надскочих се! И за какво?! Щастлива ли съм? По-щастлива? Душата ми не може без любов… Омръзнах й. И си отива…

Студът те реже като ножици!

Човек, за да се посъвземе,

са нужни барем две госпожици!

Поспрете, сочнобуза Катя,

да си побъбриме за зимата!

В такова време сал сърцата

променят съвършено климата.

Смехът на твоите устни али

ще ме съгрее без съмнение:

той двесте печки ще запали

за мое лично отопление

Студено, дявол да го вземе!

От студ обръщаш се на мумия!

И при това проклето време

иди че не върши безумия!

Хр. Смирненски, 1919 г.

Без теб изкуствените цветя по витрините на магазините щяха да бъдат просто изкуствени цветя по витрините на магазините
Без теб щях да прекарвам лятото си в мрачно претърсване на останките от влакови катастрофи
Без теб белите птици щяха да се отскубнат от картините ми и да излетят кървящи в нощта
Без теб зелените ябълки нямаше да имат по-зелен вкус
Без теб Майките нямаше да оставят децата си да играят навън след чая
Без теб всеки музикант на света би забравил как се свири блус
Без теб кръчмите отново биха станали шумни
Без теб цветното приложение на Сънди Таймс би излязло в черно и бяло
Без теб безразличните полковници биха свили рамене и биха натиснали копчето
Без теб биха престанали да сменят цветята в градините Пикадили
Без теб Кларк Кент би забравил как се става супермен
Без теб закуската Съншайн би съдържала само корнфлейкс
Без теб нямаше да има цвят в магическите цветни блокчета
Без теб осмата на Малер би се изпълнявала само от улични музиканти в западнали зали
Без теб щяха да забравят да слагат сол във всеки пакет чипс
Без теб притежанието на къри щеше да е престъпление с глоба до 200 паунда или два месеца затвор
Без теб полицията за предотвратяване на безредици би се струпала в тихите странични улички
Без теб всички улици биха били еднопосочни в другата посока
Без теб нямаше да има кого да целуна за лека нощ, когато се скараме
Без теб първият марсианец, който се готви да кацне, би се обърнал обратно и би избягал
Без теб ще забравят да сменят времето
Без теб слепците ще продават безполезни билки
Без теб нямаше да има
местности/нито станции/нито къщи
нито будки за чипс/нито тихи села/нито чайки
на плажа/нито игра на дама по тротоарите/нито нощ/нито утро
нямаше да има нито градове нито държави
Без теб.

Ейдриън Хенри

P.S. Какво повече може да се добави…