Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица – дъжд. И разгонени псета.
На Околчица – срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници…
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове… Гласове… Знамена… Шарения.
Обещания светли и …помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете…
Втори юни си струваше всичко, поете!

© Яна Кременска

Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти…
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!

Ран Босилек

Честит 24-ти май, българи!

Върви, народе възродени

- Да пукнеш – вика, – да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер – вика, – че и аз бял ден да видя! Мари, боже – вика, – какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?… Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, – дума, – та и аз да се засмея един път в живота си…

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.

- Цанке бе – думам й, – мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке! От дете още, от пеленаче, мама, бог да я прости, е усещала, види се, че на такава холера като тебе ще налетя, та със сърпа пъпа ми е отрязала, дано ме хване инфекцията, ама на. Главата ми е била като пъпеш дълга, кога съм се родил. Натискала я, горката, мачкала я да я прави валчеста, ама не се пука, пущинята, и не се пука. И с въглен ме е парила по долния край на корема, «клини» да ме не ловят, и с вряла вода ме е къпала, та ми се е свличала кожата като на смок пролетно време, ама кога не е писано на човека да мре, вари го, печи го – все толкова. На третия ден от рождението ми пак ме посолила с две кила едра сол, по очите, по устата и навред ме насипала, та съм заприличал на колибарска сланина, ама ха де! Не ще и не ще! И замърсена светена вода с пръст от здравец и босилек ми е сипвала в коритото, и козина, и перушина за «песцата» ми е слагала във водата. По едно време, като нямаше мляко, започна да ми дъвче залъци и да ме храни, ама й омръзна и почна да ми ги тика в устата целички. Опъвам шия аз и очите ми изскачат като на малко гардже, кога поглъща скакалец, ама насила не се умира!

Като поотраснах, седем пъти от дърво съм падал, три пъти от магаре и веднъж във воденичен улей. И каруца е минавала през мене, и бясно куче ме е хапало, и пчелите ме натиснаха веднъж и ме жилиха, жилиха, та се надух като гайда, и с гъби съм се тровил – вместо да се спомина, все по-голям раснах и все по левент ставах. Вземаха ме войник. Що бой съм изял там, мале мила! И ефрейторът, и младшият, и старшият, и фелдфебелът по азбучен ред са се изреждали да ме бият. И все толкоз. Като се уволних, налетях пък на тебе. Събрахме се двамката, гълъбо – й думам, – и почнаха войните. Войни, войни, войни!… И с турци, и с гърци, и със сърби, и с англо-френци, и всички се свършиха, само тая с тебе се не свърши. Нападна те фронтално, ти ми направиш обход и ми унищожиш фланговете; окопая се някъде, ти ме откриеш; реча да те подмамя да ми влезеш в територията, че да те подхвана оттам, ти се намъкнеш и не излизаш. Рекох да сключа примирие – не щеш. И аз си кротувам и си плащам редовно репарации, а ти думкаш, врещиш и не преставаш. Отчаях се и реших да се спомина. Ще се отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета – не помага. Тогава го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе – няма, та няма!

Кажи ми – думам, – какво да правя, та да ти помогна? Ако искаш да легна, да лежа цял ден под сянка, та да простина и пукна, ще го направя още утре. На баня, ако речеш, да ида във Варна, та дано глътна солена вода и се удавя – и него ще направя. Цял гивеч със зарзават да ме накараш да оплюскам, че да ми се надуе коремът и да се пръсне, и това съм готов да сторя. Ако щеш, и червен пипер му сложи, и черен, и люти чушки му накъсай, та дано се отровя най-подире, да легна и да не стана, та да се освободиш от мене и засмяна да тръгнеш из махалата.

…Тъй й думам, братче, тъй я утешавам, а тя врещи като коза, кълне, кълне и фучи, па седне насред двора, рита, скубе си косите и дрехите, докато се запени като бясна свиня по устата.

Таа… Такива ми ти работи знаеш? Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш? Не е болка за умиране то. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяла открай време и тъй ще си върви. Дето думат старите хора: то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?

ЧУДОМИР

Питам го веднъж:
— Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите ти залесени тук-там на участъци?

— Аз — кай, — бай Димо, тъй си живея, такова ми е — кай — убеждението. По природата се водя — кай.

— Ама не се ли храниш — думам, — не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка?

— Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема — сурово го вземам. С плодове — кай, — със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам живота. Орехи ям — казва — много, защото те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти — от яйцата и повече от десет пъти — от млякото. Имат си — кай — и тлъстините, и захарите, и белтъците.

Ха сега де! Орех с белтък!

— Е, хубаво — казвам, — сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да прощаваш, такова…

— Тъй — казва, — сурови си ги ям, защото огънят — кай — ги разваля. Променя им — кай — химическия и енергическия състав и ги прави — кай — по-мъчно смилаеми.

И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!

Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя.

— Вярно е — кай. — Не му знам — кай — каква вяра изповядва, съботник ли е, от жълтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!

Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.

— А бе какво се чудиш — обажда се Лъжлив Съби, — и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива — кай, — до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше тук-там, и тях ги няма.

Един ден — кай, — като гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.

Разтривали го, церили го, хеле му преминало.

— А бре, майка — думала му кака Деля, — ами че може ли тъй като добитъка?… Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича?

Оттогава — кай — не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.

— Ех, Събко — думам му, — смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!”

ЧУДОМИР

НЕВЕРОЯТНО

(Добромир Банев)

е невероятна.

***

ЖИВОТЪТ Е ДЖАЗ

(Добромир Банев)

Хубав петък, хора!Споделен да е :)

Такава пролет

Искам пролет! Искам я сега!
Пролет със разрошени тополи,
с привечерна тъничка мъгла,
със смола по боровите стволове.

Пролет с кичури от люляк бял,
с облаци от люляци лилави.
Пролет за копринен дълъг шал
и за къса рокля без ръкави.

Пролет с остро боцкаща трева -
кръв зелена върху мъжка риза.
Пролет със това и онова,
дето в сметки влиза и не влиза.

Пролет в колорита на Дега
и с дъха на разцъфтяла драка.
Искам пролет! Искам я сега!
Утре – може да не я дочакам…

Маргарита Петкова

There is a time for everything,

and a season for every activity under Heaven:

a time to be born and a time to die,

a time to plant and a time to uproot,

a time to kill and a time to heal,

a time to tear down and a time to build,

a time to weep and a time to laugh,

a time to mourn and a time to dance,

a time to scatter stones and a time to gather them,

a time to embrace and a time to refrain,

a time to search and a time to give up,

a time to keep and a time to throw away,

a time to tear and a time to mend,

a time to be silent and a time to speak,

a time to love and a time to hate,

a time for war and a time for peace.

Свещи да има на масата. Вино да има.

И тишината кротко да спи на перваза.

Август да бъде – най-прединфарктният климат.

И цвете да има – от теб подарено – във вазата.

Нежно да бъде. Светло. И малко тревожно.

Песен да има. Без думи, но да я има.

Теб да те има – и от мен по-невъзможен.

Истинско да е. Неповторимо.

Хубава да съм. И ти да го кажеш.

Чаши да звъннат, дъхът ми свещта да люшне.

Всичко да има. Болка да има даже.

Но да не свършва.

Маргарита Петкова

Любопитството ме накара да го потърся в гугъл. Така попаднах на страницата му, която започнах да следя.  Днес ви предлагам един негов текст, който особено много ми допада.

Страници от Рая/ Магьосници/ Страница – 220

Той стоеше пред пианото. Ръцете му се бяха надвесили над клавишите, като лавина, но времето бе спряло. Приличаше на вкаменена морска вълна. Горчеше красотата наоколо. Стените на стаята бяха високи, чисти и бели. Когато ги гледаш, насълзяваха очите ти, но неговите очи гледаха нищото. Дори не сълзяха. Нямаше болка, нямаше страх, нямаше смърт, нямаше живот. Отвреме на време пръстите му потрепваха. Той затаяваше дъх, вкаменяваше се, и с болка издишаше. Имаше пепел по пода, сякаш ангелите около този мъж бяха изпепелени. Перата на живота бяха станали на прах. Нямаше полет…а само една замръзнала лавина от неизказаност в ръцете му. Ако се вслуша някой, можеше да чуе как кръвта преминава през вените на ръцете му. Но никой не се вслушваше, защото никой не разбираше, че музиката ще започне да се случва, когато тази кръв се вкамени.  Навън валеше. По тротоарите се чуваха гласове на нещастници, които мислеха, че обсъждат живота. Той знаеше, че когато отвореха устите си се чуваше едно безкрайно ехо на егоцентричната човешка празнина. Бродещи трупове, отплавали в океана на животоспасяващия бесен кислород, който искаше…само… Кислородът искаше да гори…и той гореше в очите му, които отразяваха черно-белите клавиши на това древно пиано. Засвиреше ли, нямаше буря, която можеше да не утихне. Чуваше се от съседния етаж как плаче дете, което ненаситно търсеше себе си в обграждащото безлюбовие из мокрите и кални тротоари на животите ни. От горния етаж се чуваше смях, който изкривяваше енергията от счупения телевизионен  монитор на изродските стаи на човешкото подсъзнание. Пианистът знаеше как изглеждат очите на този смях- изкривени огледала, които могат да се счупят всеки момент. Нямаше лек. Нямаше война, но и мир нямаше. Тъпчеха  се мозъците и душите в хлебчета, като поредния ход-дог, който ще се изяде от една празна устна кухина, която ще нахрани след 40 секунди мозъка и ще даде блясък на очите им. Каква представа носеше в душата си? Вкаменена. Обезличена. Нямаше клавиш на пианото, който можеше да отрази това безумие, това безмислие.  Имаше само любов в ръцете му, любов, която той не можеше да вкамени и никога не би могъл. Ръцете потрепнаха и започнаха да докосват клавишите. Стените паднаха, етажите се преобърнаха. Детето спря да плаче. Хората млъкнаха. Пепелта се превърна във вода. От пръстите му започна да капе кръвта на Бог. И затуптяха сърцата на хората. Той знаеше, че това е за миг, знаеше, че нищо няма да остане същото след тази музика, но знаеше, че ако не докосне клавишите … кислородът щеше да пламне.

Радослав Гизгинджиев